ЗА МЕН

 

 

 

 

Светая светих - преди няколко години.

 

...И така... Тук май трябва накратко да ви обясня колко велик съм! Само че, тези които ме познават, много добре си знаят с що за стока имат работа. А пък на останалите, май хич и не им трябва да разбират. Както и да е. Роден съм в Годината на Маймуната. Или тогава, когато радиоактивният фон толкова се повишил, следствие на ядрените опити в атмосферата, че някои по-досетливи започнали да подозират че младенците с по шест пръста и красиво оформени дебилни главички не са следствие само на божия гняв. Затова престанали. Само че майките не престанали да раждат. 1956 - за тези, които още не са се връщали толкова назад в историята. Само за шест години успях да завърша средното си образование. През първите две се борих с горското стопанство в градче с красив Балкан - Тетевен. Като се вземат предвид намаленото поведение и трите поправителни изпита, които така и не успях да взема, не е чудно, че позагубих интерес към начините по които е правилно да се изсичат горите и се завърнах "триумфално" в София. Замисля ли се сега, нито един лош спомен не ми е останал от онова време! Някъде около 18ти септември реших, че може и да ми е по-интересно да изуча дърворезбата и бях записан в Дърводелския техникум. Там през четири години пускали по една паралелка от резбари. Трябва да е било високосна година, защото попаднах именно в нея. Какво съвпадение, а? Малко по късно научих, че хората минавали през приемни изпити за такова място, но изглежда бях пропуснал сроковете за това удоволствие. И много добре! По това време шедьоврите ми можеха да бъдат открити най-вече по последните страници на училищните тетрадки и спокойно можеха да се припишат на някой шестокласник. Май ставам малко излишно подробен, а? Както и да е. Четири години по-късно вече си обичах занаята и горях от желание да го практикувам. Само че по това време имаше едно нещо наречено "Разпределение". Бях разпределен в дърводелски завод, където за съжаление не правеха дърворезби. "Ти поработи сега малко като общ работник, пък ние обмисляме след време да включим в производството и нещо по твоята специалност." - утеши ме един от директорите, когато отидох да изясним нещата. Нещо не му хванах вяра, затова занесох при следващото си посещение един документ с печат колкото кафена чинийка, че Светия Синод особено държи именно аз да резбовам... нещо си там. Връзки, връзки, ама за казармата не хванаха дикиш. Така че се наложи да ме изтърпят последователно в няколко поделения. Никъде обаче повече от половин година....за моя гордост. Оказа се, че чичковците с фуражки много мразят да се смееш. Ама наистина много. Ха! И ето ме, две години по-късно волен като птица. И готов да бъда великодушен със света в краката ми. Светът обаче не го знаеше. И май до ден днешен не ще да го научи. Е, прощавам му! Не съм злобар. След това започнах (цитат) да търся себе си. Надничах под линолеума в качеството си на санитар в една стоматология. После рових из декорите като сценичен работник в няколко театъра. След това и като реквизитор в телевизията търсих съкровеното си "Аз". Че и като дърводелец в АПК, и като резбар на сувенири, и като... Абе, голямо търсене, ровичкане и надничане по скритите кюшета падна, ама за'лудо... Някой да го е срещал случайно? Онова де, моето... Че след толкова години може и да не го позная. Ама нейсе. Аз не се отказвам лесно. В онези интересни времена проумях някак си, че няма хляб в тази работа... ДЪРЖАВАТА да ти плаща и да те стопанисва имам предвид. Затова реших сам да съм си стопанин. И започнах да опитвам това-онова. Сценарист в телевизията и радиото. Не щатен, разбира се. Статист в киното, където честно казано май предпочитаха повече великолепния черен дог с който бяхме първи приятели. (Колко ли е щастлива в кучешкия рай, и как ли си връща на онази сиамка от която редовно ядеше пердах по едно време?)... По някоя резбичка от време на време, но повече за душата, отколкото за хляба... Там нейде, в онова време, далеч преди да се появят колегите в подлеза на ЦУМ за пръв път опитах и да правя накити от дърво, че и да ги продавам на улицата. (Милиционерите ме оставиха цели 30 минути да се занимавам с това, преди да ме приберат от Витошка.) Същата година подарих на една приятелка сребърен пръстен от магазина на СБХ. Само че преди да й го връча, дълги часове се чудих като как така става тази магия, да не си личи никъде сглобка и късчето кехлибар да изглежда като неразделна част от среброто? Виждате ли до къде ме докара това мое пусто любопитство? Половин година по-късно, за пръв път се явих на комисия в Съюза на Художниците и представих колекция сребърни накити, която въпреки пълната или почти пълна липса на ценз, взеха че харесаха. В общи линии това е. После имаше десетина участия в Национални Приложни Изложби, няколко самостоятелни, някоя и друга откупка от Националния Музей За Приложни Изкуства..... Докато дойде времето, когато се оказа, че това изложбите са отживяла работа и у нас почва за тях няма. Новото Време имам предвид. И ето ме в Новото Време. Уютно ми е като на бълха в трудовашки гащи. Живея си живота, въпреки трите жени в къщи... или може би благодарение именно на тях... Захващам се ту с едно, ту с друго (пусто близнашко любопитство) и нали са ми златни ръцете, каквото пипна... Да ама тоя номер дето цар Мидас го е правил, него така и не успях да го доизкусоря нещо. Живота обаче е пред нас, нали?

 

 

 

 

 

Съпругата ми... миналото хилядолетие.

 

 

 

 

 

А това са моите природни бедствия:

 

Андроника с бойно прозвище Чоки...

 

 

и Марта, но никак толкова безопасна, колкото звучи!