Ето една от случките разказани в книжлето:   ИСТОРИЯ… СЛЕДВАЩА преброй си сам коя се пада Не зная как, но сред децата, живеещи във пещерата, онази дясната и лявата от вчера почнала бе здравата да се разгаря мъничка война. На ляво и на дясно топки кал омесени с трева летяха, а бабите крещяха "Хайде наще и оле!",… което щеше да е мода, едва след два, три ледникови периода.
И жертви имаше. От ляво два подути, сини носа, а пък от дясно някаква девойка боса с ухо добило формата на карфиол. Не че в това имаше нещо кой знае колко необичайно. Двете племена от край време се гледаха под вежди и както обикновено става, децата приемаха най-сериозно родителските глупости. Издигаха се барикади, организираха се атаки и отстъпления, а откъм реката непрекъснато се носеха кошници с "боеприпаси". Нещата бяха станали толкова сериозни, че вече даже не обръщаха внимание с какъв цвят кални топки замерват противника. Изобщо, играчката обещаваше с всичка сила да стане "плачка". Малкият Цък бе приятел на белята, онази де, дъщерята, дето късно й намерихме името. Приятели си бяха от край време и независимо, че Чоки обичаше да му дърпа косата или да го цели с див грах, докато той се опитваше да се напъха цял в някоя от рисуваните приказки на баща й, двамата се разбираха чудесно.
				В началото калната война по нищо не се различаваше от това, което и без друго правеха най-редовно. Тоест, единият обясняваше на другия, че е рошав, беззъб мамут с криви крака и получаваше в отговор уверението, че той пък е лигава пещерна мечка със задни части плешиви като главата на вожда.
След това, всеки поддържаше твърдението си с по някоя и друга кална топка и… изобщо купонът течеше. Чак до вечерта, когато уморени, доволни и много по-кални от дългозурлест глиган, решиха да хвърлят по едно око на стената в пещерата Тагадумба. Може пък там да се бе появила някоя нова приказка… Обаче не стана! На входа на пещерата ги посрещнаха няколко нацупени физиономии, дето чак беше трудно да ги познаеш под богатите слоеве мръсотийка. - В тази пещера - обясниха не до там любезно на Чоки - вече не искаме хора от онази пещера! И колкото и да се опитваше да обясни, че: - Ама това си е Цък, бе хора, моя приятел. Какво ви става? Не можете да го познаете ли, що ли? Като че никой не й обърна внимание. Просто не го пуснаха вътре и това си е. - Защо стана така, тати? - прошепна Чоки когато през нощта се промъкна под кожата с която се завиваше художникът. - Преди няколко дена играехме заедно и нещата си бяха съвсем наред, а сега всички се гледат като ухапани от черния паяк.
	- М-м-м, сложно е за обясняване, гущерче - измърмори сънено бащата. - Гушвай сега възглавницата и заспивай, а утре ще му мислим.
Дребосъкът помълча и въздъхна тежко: - Утре ще бъде още по-лошо. - Защо? - Защото им харесваше да се държат тъпо… Съвсем като възрастните. Сега бе ред на таткото да въздъхне: - Нали си виждала как се блъскат с глави водните биволи напролет, - прошепна той. - а пък когато няма друг бивол наоколо, си го изкарват на някое дърво или скала?… Е, понякога и племената се държат по този начин. С времето им минава, ама да не си им пред очите преди това. - Искаш да кажеш… - Аха, гледай да не се окажеш ти дръвчето. - И нищо ли не можем да направим? - Може би вождът може, заедно с техния вожд и лечителя… кой знае? Дъщерята се обърна на другата страна, измърмори си нещо под нос и след малко тихичко запърпори. Което не бе толкова лесно за таткото. - Май утре вождът ще си има неприятности - заключи Чакай Сега Малко след известно време и се захвана да брои диви прасета.
- Б-з-з-з-з - каза рано сутринта в ухото на вожда една нахална муха с чипо носле и две рошави опашки.		- Къш! - махна с ръка вождът и тежко се обърна да си доспи на другата кълка. - Б-з-з… б-з-ззз… бззз-зззз-зззз-ззз!!!
- Ама ти какво искаш от мен, а? - подскочи вождът и малкото останали косми около и в ушите му нервно щръкнаха във всички посоки. - Аз, вождът на най-мощното племе, което човек може изобщо да си представи, с най-големите червени носове, дето човек от друго племе изобщо не може да си ги представи, да седна да се занимавам с детските ви игрички?!… Момиченце! Изчезни като борсук от меча дупка, че знаеш ли колко отдавна не съм късал уши? - изръмжа страшно плешивият.
	- Зззз-ззз-зз-з-з-з-з-з-з…. - продължи бръмченето от безопасно разстояние.
Вождът вкара един дебел почти колкото китката й показалец в ухото си и се опита да изчовърка оттам досадното бръмчене. След това изрева сърдита прозявка и се зае със сутрешния си тоалет. Тоест, да разчесва руното по гърдите си. - Гладен съм! - заключи той след известен размисъл. - Има два картофа - дочу се изпод съседната завивка. - Сурови… - А?! Много, много векове по-късно, това щеше да се нарича понеделнишка сутрин, но вождът на племето, горкия, още и понятие си нямаше какво го е сполетяло. - З-з-з-б… б-б-з… ззз-ззз-ззз се набиваше някъде отзад и в страни ту в дясното, ту в лявото му ухо досадното бръмчене на хлапето, но той бе женен отдавна и бе свикнал с подобни неща. Реши да излезе и погледне край снощния огън. Може пък беззъбите да бяха пропуснали да извадят мозъка от ония големи кости, дето снощи ги подхвърляше зад гърба си. На входа на пещерата слънцето блесна в очите му и… си прасна палеца в някаква ново изникнала купчина камъни. - Оу! ……………………….. О-О-О-О-О-У !!! Беше нужно известно време, докато болката се изкатери от злополучния палец, чак някъде високо горе в областта на плешивината. На всичкото отгоре, колкото и до се опитваше, не можа да го налапа. - Кой струпа тука тая камара?! - облещи се страшно към разлетелите се във всички посоки дребосъци. - Ами… Точно в този момент една зле прицелена кална топка излетя в красива дъга иззад барикадата пред входа на съседната пещера и плесна в средата на величественото му шкембе… Жълта кал! И накрая като капак на всичко: - Б-б-б-з-з-з… Виждаш ли, през цялото време ти казвах, че … з-з-зззз…
Е, мина време доста от тогава и туй-онуй се промени, но правилото май и днес важи: На вожда палеца, уви, по-важен е от всичките войни на "мъничките" хора дето, благоволява да живеят с него под небето.