КЪДЕ НИКНАТ ВРАБЧЕТАТА

Почти всеки от старите квартали в София си има градинка, нали? Нашият също има, само че това е най-забележителната градинка в града. Не вярвате ли? Съдете сами.

Тук има едно чудно езеро. През лятото цялата му повърхност се покрива с белите цветове на лилиите, а двете бронзови видри край него, сякаш всеки момент ще се гмурнат във водата. Зиме пък, когато повърхността му замръзне и малчуганите извадят прибраните за лятото кънки, едва ли може да се намери по-весела пързалка.

Това обаче далеч не е всичко. В нашата градинка расте един стар, прастар вълшебен чинар и най-важното - от време на време идва да се разхожда с дядо си Ани.

Коя е Ани ли? Ето я. Тя идва. Послушайте:

- Дядо, този чичко защо пръска?

- Полива тревата, момичето ми.

- Ами цветята, полива ли ги?

- Полива ги.

- Ами онези, белите цветя, защо не ги полива?

-Защото са във водата. Това са водни лилии.

- Ами защо са водни, бе дядо?

От всичко на света Ани най-много обича да пита. Тя е вече на четири години и иска всичко да разбере. Защо не трябва да пипа телевизора? Защо татко си има мустаци, а мама си няма? Защо батко се крие да пуши на балкона?... Има толкова неща, които не знае, а всички бързат, нямат време да разговарят с нея.

- Когато пораснеш, всичко ще научиш - казва татко.

- Отиди да си играеш. Имам работа сега - отговаря мама, а батко е просто невъзможен:

- За да питаш и да не знаеш!

Най-добър е дядо. Той никога не бърза и най-често я води в градинката.

- Какво е това?

- Това са видри.

- Истински ли са?

- Не, те са от метал.

- А какво правят там?

- Поставени са за украса.

- Те красиви ли са, бе дядо?

- Красиви са, Ани.

- По-красиви ли са от мен?

- Не, съкровище, ти си по-красива!

- Тогава отивам и аз да украсявам.

И Ани вече тича през тревата.

- Чакай, чедо, не гази там!

Къде ти. Ани е възседнала едната видра и я дърпа за ушител

Малко по-късно:

- Дядо, деденце, онзи батко и онази кака защо се целуват?

- Защото са приятели.

- Да, ама мама казва, че не е хубаво хората да се целуват по устата, защото така се предават болести. Те не знаят ли?

- Сигурно не знаят.

- Отивам тогава да им кажа.

- Ох, това дете - въздиша дядото. - Кога ли най-после ще мога спокойно да прочета вестника си?

Една топла есенна привечер, когато цялата градинка бе огласена от чуруликането на врабците, сгушени в клоните на големия чинар, Ани внезапно пусна ръката на дядо си, с когото се разхождаше и изтича към дървото.

- Гледай, гледай, дървото писка!

- Дааа - проточи дядо й - излюпили са се вече.

- Кой се е излюпил?

- Ела на тази пейка, ще ти разкажа.

Ани бързо се намести на пейката и сгуши глава до дядо си.

-Нали виждаш зелените, бодливи топчета, които висят на чинара? - започна той. - Това са плодовете му. Дървото в нашата градинка обаче е вълшебно. По него растат врабчета. Във всяко зелено топче се крие едно, а понякога дори две малки врабчета. В началото на лятото те са съвсем зелени и безпомощни, защото слънцето не ги храни достатъчно. По-късно, когато топчетата наедреят и се покрият с твърди, остри бодли, пиленцата стават жълти, също като слънцето. Така е, защото единствената им храна е слънчевият сок. Ако рано сутрин, когато е още съвсем тихо се заслушаш под дървото, можеш да чуеш как изгладнелите тихичко подвикват: "Сок, сок..."

Щом изгрее слънцето и ги стопли, те пият лъчите му и утихват. Затова през деня никой не ги чува.

Случва се някой лаком котарак да се покатери на дървото, съблазнен от крехкото врабче месо, ала бодлите са толкова остри и твърди, че най-много хубаво да си набоде езика. Дори здравите човки на враните са безсилни срещу тях.

В края на лятото врабчетата стават сини като небето. Това е от дъждовете. Нали сте забелязали колко синьо е небето в края на лятото и как изведнъж става сиво на есен? Когато завалят първите есенни дъждове, те измиват синьото отгоре и боядисват с него жълтата им перушина. Узреят ли съвсем, пиленцата стават кафяви, такива, каквито много си виждала. В един хубав ден, като днешния например, топчетата се отварят и врабчетата излизат на свобода. Толкова дълго са мълчали и толкова скучно им е било, че не могат да се набърборят. Затова така много чирикат сега.

Ани бе притихнала с широко разтворени, впити в короната на дървото очи. Внезапен порив на вятъра я разроши и на земята тупнаха няколко едри плода.

- А това какво е, дядо? - Е... Това са врабчета, които не са могли да се излюпят. Сигурно не са пили достатъчно слънчев сок през лятото. Също като теб не са искали да ядат и ето, виждаш какво е станало.

Дядото стана и хвана внучката си за ръка. - Да се прибираме, ще ни чакат за вечеря.

- Деденце, - прошепна Ани и притисна главица към ръката му - хайде да си откъснем едно врабче, а?